Робърт беше само на 17, когато светът се разпадна.

Нямаш голям избор, освен да се опиташ да оцелееш, когато си самотен тинейджър, разделен от родителите си. Уикендът с баща му трябваше да бъде забавен, трябваше да бъде тяхното бягство от целия хаос.
Нищо не се получаваше и младия Роб беше оставен да се оправя сам със страничните ефекти на срутващия се свят. Намери дом сред крадците, изпразващи местните супермаркети.
Не беше като екскурзия в Дисниленд, докато се научи да оцелява, отне време. Трябваха компромиси, трябваше да порасне.
Или се издигаш сред останалите, или гладуваш. Изборът е твой.
Робърт се научи, бавно. Упражняваше издръжливостта и пъргавината си, но така и не разви пълния си потенциал. Нямаше значение за него, така успя да порасне по-бързо. Подвизаваше се с крадците известно време, все пак те бяха неговото семейство сега. От време на време опитваше да се свърже с истинското си семейство - майка му и двете му сестри. Никога не се получаваше.
Годините го изтощаваха, той изгуби всякаква надежда, че някога ще види семейството си отново. Може би така беше най-добре - бе виждал какво може да направи болката по изгубените любими на човек. По-добре напълно да изгуби надежда, отколкото да позволи на мъката да го изяде жив.Нали?
След години прекарани в местене насам-натам и приемане на странни предложения за работа, Робърт осъзна, че харесва дрипавия живот - небето бе единствения покрив.
Наемник - беше добър в това. Улавяйки някой дезертьор, застрелвайки някой задник в грозната муцуна, придружавайки някой надут дипломат. Робърт се справяше с лудостта, справяше се с лудите и жестоките. А ако не можеше да се справи, можеше поне да изпие по едно с тях.
Светът беше площадка за игра. Площадка пълна с тези, които искат да експлоатират други или онези, които искат да бъдат експлоатирани.
Застреляй този, защити онзи.
Заповедта беше без значение.