От самото начало майката на Флер имаше мечти и стремежи към дъщеря си. Тъй като най-младото от три и единственото момиче, бъдещето й лежеше в ръцете на госпожа Вероника Ковак. Максимилиан Ковак, нейният баща, беше твърде зает като един от най-добрите мозъчни хирурзи на Западното крайбрежие и едновременно с това отглеждаше момчетата си, за да последват стъпките му.
Нека Вероника си проправи път с единственото им момиче.
Флеър беше насочена към часовете по гимнастика веднага щом беше достатъчно възрастна, за да се престраши сама. Независимо дали го знаеше или не, майка й не искаше нищо повече от това да види бебето си в отбора по олимпийска гимнастика.

Беше съвсем невръстна, когато настъпи Краят. Откъси от хаос играеха в паметта й при всеки опит за спомняне на миналото й. Всичко, което тя наистина знаеше, беше, че в един момент беше с родителите и братята си, а в следващия беше просто с баща й, най-големият й брат и тя самата. Никой не успяваше да отговори на въпросите й какво се е случило с другите - макар че много добре можеше да си представи от приказките, разказани през следващите години.

Докато растеше, Флеър отчаяно се опита да намери някаква обща връзка с баща си. Докато той се грижеше за нея, тя беше на една ръка разстояние. Беше ясно, че той иска малко общо с младо момиче. Невниманието му само караше младата Ковак да се опитва по-силно, да бъде най-добрата от най-добрите. В нея пламна състезателен дух. Беше по-добра от брат си, не можеше ли да го види? И ако не можеше, тя щеше да му го покаже. Жертва. Това беше думата, прошепната сред горния ешелон на Империята. Това беше неразказаният термин, използван за означаване на това колко лоялно е семейството към новия си господар. В съзнанието й тя беше победителка, а брат й - страхливец. Защо? Защото баща й я беше предал на Организацията. Нямаше сълзи, тръшкане и съжаление. Тя пое съдбата си със високо вдигната глава. Опитваше се да издържа всеки един от тестовете им.

Сложните подробности за нейното време в Организацията бяха натъпкани дълбоко, дълбоко в недрата на ума й. Понякога бе склонна да посещава тези спомени в сънищата си, но в по-голямата си част правеше всичко възможно да забрави. Все пак тя не можеше да избяга от страха от тестовете, от болката от основната си военна подготовка и от другите черни емоции, които оставиха следа. Дори без майка си наоколо чуваше гласа на жената, който й казваше, че изявите са всичко.

И дойде моментът, който бе шега.
Максимилиан Ковак бе осъзнал, че има дъщеря , някъде там, захвърлена в Организацията.
Нямаше как да се противи и буйства, Организацията я предаде.
Спомняше си, валеше дъжд, радиационен дъжд, който при срещата с тялото й пареше. Качиха я на композицията, имаше три или малко повече вагона.

Това е новият ти дом. Тук ще живеем, аз и ти и ще властваме. Направих всичко това за теб.

Нямаше представа какво се е случило с брат й. Ясно й бе, че нещо се е случило. А нещо вътрешно в нея бе щастливо и доволно. Вече беше само тя, единственото дете, което щеше да получи всичко. И тя го заслужаваше. Вече няколко седмици се подвизаваше като дясната ръка на Лидера, няколко седмици всички изпълняваха всяко нейно желание и се стараеха да не ядосат дъщерята на шефа им.