Винаги съм била малката принцеса на тате. Любимото творение на мама. Диамантът в короната. Бях и единствено дете, което ме правеше наследница на империята на нашите. Каква дума само... империя. Ако знаех с какъв смисъл щях да я използвам след години, щях да срежа вените си още тогава с някой златен прибор. Но не знаех, така че продължавах с капризите и прищявките. Бях сладко дете, така че всичко ми се разминаваше. Животът ми вървеше страхотно... като някоя приказка за лека нощ, която разказваха на бедните деца на другия край на града. Уроци по фехтовка, немски, латински и френски, стотици плюшени играчки, скъпи почивки по места, които вече даже не помня... И така до фаталния ден. Краят дойде. И докато на родителите ми, най-големият им проблем бе почти разпадналото ни се имение, моят беше това, което открих в себе си. Опашната кост ме болеше страшно, сякаш се бях натътрила някъде. Де да беше това. Поглеждайки се в огледалото, разбрах, че бе дошъл и моя край. Изпищях толкова силно, че прозорците в стаята ми се дочупиха. Избягах от срам и не се завърнах вкъщи 15 години.
Докато стигна под опеката на Бунтарите не беше никак леко. Претърпях всякакви лишения, нещастия и зверства. Научих се да правя неща, които не съм предполагала, че съществуват. Все пак, когато си малката принцеса не ти се налага да знаеш за кражби, пребивания и дори убийства. Мислиш си, че светът е щастие и рози. Помня как първите дни плаках всеки ден. Плачех за топлото си легло, захарния памук и приказката за Пепеляшка, която слушах всяка вечер преди сън. Но това в миналото... нямаше как да се върна вкъщи. Не и с бремето, което носех вече. Имаше и полза от магически порасналата ми опашка - плашех хората. След това не помня. Тези дни са ми мъгла. Опитах се да ги забравя, докато накрая не успях. Кошмарите всяка нощ не ми понасяха и знаех, че единственият начин да изчезнат е, ако изчезнат и спомените.
Вече съм на 30. Работя за Бунтарите като шпионин. С годините разбрах, че освен опашка съм получила и друга сила - способността да създавам илюзии. Семейството ми беше част от Империята - не се и учудвам - винаги са били г*золизци. Ще направят всичко за пари. Когато се завърнах при тях, не можаха да повярват на очите си. Толкова ми се зарадваха. Надали щяха да се радват толкова, ако знаеха какво се крие под панталона ми. Тук помагаше способността ми, която не им позволяваше да видят истината - че скъпата им дъщеря бе мутирала. Не ги понасях - бяха толкова ограничени. Коне с капаци. Но пък бяха важни клечки в Империята, така че се налагаше да източвам информация от тях. И какъв по-добър начин да си върша работата... седнала на скъп ресторант с нашите, жива музика, вкусна храна. И най-доброто - те плащаха.