Лично мое мнение е, че тишината е най-голямото мъчение. Когато не виждаш нищо останалите ти сетива се изострят- слуха повече от обонянието. Знам го от личен опит. Когато бях все още малко хлапе. Преди войниците на Империята да ме намерят и да ме спасят от жалкото съществуване, се бях научил да се ориентирам единствено чрез звуковете около мен. Тишината е оглушителна. Това беше причината да се науча да съм тих. Босите ми ходила безшумно пристъпваха, носейки тялото ми около нейното без да я докосвам.

- Имаш информация, която ни е необходима. - Не знаех името й, но за мен нищожни същества като това момиче пред мен имах само едно общо име- боклуци. Те предпочитаха Бунтовници. И срещу какво се бунтуваха. Срещу правилата, които ни разграничаваха от животни като тях? Обичах реда, някой смятаха този на империята за диктатура... Той всъщност точно такъв си беше, но работеше в полза на обществото. И без това бяхме малко, нямахме нужда от примеси с изроди, които те защитаваха  Не знаех за какво точно се борят, каква им е изгодата в цялата работа, но и не ме интересуваше, ако успея да си свърша работа, никой-никога няма и да разбере.

- Обещавам, че няма да изпиташ никаква болка, ако просто ми кажеш къде точно се намира седалището на организацийката ви. - Все още не я докосвах, не исках да нарушавам обещанията си. Можех да бъда жесток, но преди това бях мъж на думата си. Тя беше единствения закон за мен, освен законите, които ни налагаше Империята, разбира се. - Наистина се надявам да стане по-трудния начин, защото много обичам мъченията.

Много от колегите ми казваха, че съм жесток. Страхуваха се от мен, не смееха да говорят с мен, за да не кажат нещо, което би ме обидило или провокирало да ги нападна. Говореше се, че съм смъртоносен, а слуховете, които бях чувал за себе си бяха малко по-брутални от реалността, но нямах нищо против тях. Славата ми се носеше не само в Сири. Голяма част от обучението ми премина в Арид. Дори сега, когато бях напуснал западната нация, новаците, които идваха от там ме познаваха. Легендите за мен бяха... Ами, не само легенди.

Обичах да водя разпитите си сам, всички войници от Империята бяха много щастливи от този факт. Предпочитаха целодневни, тежки, физически тренировки пред това да прекарат десет минути с мен в една стая. Съмнявах се обаче, който и да е от бунтовниците да знае името или на какво съм способен по време на разпитите. Всеки един от тях който лично се е срещал с мен не беше сред живите и се гордеех с това. Те имаха свои разбирания, аз-мои. Сигурен съм, че ако попадна в ръцете им те също няма да са много мили с мен.

Стаята за разпити беше също и стая за мъчения. по стените висяха вериги, а в единия ъгъл дори имаше легло, чиито матрак беше пропит със засъхналата кръв на други бунтовници, които бяха срещнали много болка преди смъртта си тук. В средата на стаята се издигаше една много любима моя конструкция. Две греди образуваха идеален хикс в долните два края имаше колани за краката а в горните такива за ръцете. За съжаление тази конструкция все още се извисяваше самотна. Ако момичето се съгласеше да говори щеше да ми се наложи да я убия преди да я свържа в едно цяло с дървото.

Свалих си сакото със всички ордени, медали и пагони и внимателно започнах да навивам ръкавите на бялата си риза един по един докато обикалях като хищник около масата, за която бяха приковани ръцете й, с белезници. Момичето стоеше от едната страна на желязната маса с лице към инструмента за мъчения. Исках да го наблюдава. От другата стана на масата имаше още един стол. Всичко беше изработено или от мета, или от дърво. Не исках да сядам, за да не й закривам гледката, към красивата конструкция. Пък и не ме свърташе на едно място. Погледа ми я огледа отново. Виждаше ми се в началото на двадесетте си години. Краката й бяха приковани към пода, така че и с тях не можеше да си помогне. Почти напълно неподвижна, освен в торса, но без крайниците, какво значение имаше.
- Продължавай да мълчиш, нямаш представа как ме радва, това. Давам ти три минути за да решиш... След това започвам с болезнения начин.

Това момиче беше настроено прекалено агресивно. Нищо... Още по-добре. Първото нещо, което щях да направя когато разбера къде е седалището на бунтовниците е да убия всички устати кучки като нея. Не стигаше това, че не се страхуваше от авторитетната ми осанка, а отгоре на всичко си позволяваше да плюе по мен - преносно и буквално. Ако знаех как ставаше номера с усмивките бих приложил една такава. Бих се и смял стига наистина да знаех как. Чувал бях други хора да го правят, но на мен никога нищо не ме е карало да извися гласа си в непринуден или дори принуден смях. Не знаех как става, от къде идва само знаех, че всички го правят когато нещо им се стори забавно. Какво по-забавно от брътвежите на това хилаво момиче. Тя наистина си вярваше. Вярваше, че вързана можеше да направи нещо... Освен ако...

Беше много вероятно да притежава някаква глупава ментална дарба. С телекинеза можеше да се развърже и дори да насъска оръжията срещу мен, а с телепатия можеше да чете мислите ми. Ако беше това, беше и много вероятно в главата да е видяла името ми. И какво като го знае? От устните й се лееха заплахи. Не знам дали наистина осъзнаваше, че не ме трогват изобщо. Да ме убие, победи или погуби... Все тази. беше сладко на си мислеше, че ми пука за живота ми, например, или за каквото и да е на този свят. Аз бях просто един от хилядите, милионите войници на империята. Ако мен ме няма друг ще ме замести и все някога ще ги излови и ще ги избие до крак... И тогава наистина щеше да започне новия свят. Без бунтари, без място, на което изродите да могат да се крият. Бръкнах в един от джобовете на панталоните си и изкарах от там кърпа за глава. Разбира се нямаше да й правя прически. Сгънах я на няколко пласта и застанах зад нея, за да завържа очите й. Не знаех каква е дарбата й и как се простира, но след като не можеше да вижда, се надявах да е предимство за мен. А ако владее телепатия... Поне щеше да е запозната с цялото презрение, което изпитвах към цялата организация, нея и всички изроди, които разваляха реда.

- Знаеш ли, мислех че след като приключа с теб ще те убия, както правя с всеки бунтар прекрачил прага на тази стая. Че, ще те изнесат с краката напред. - Приведох се близо го ухото й и прошепнах още по-тихо. Знаех, че сетивата се изострят до крайност, когато едно от тях бъде отнето. Тя не виждаше, в момента, но слуха й беше достатъчен. Предпазните марки бяха на първо място. Поне докато не разбера от каква глупост ще трябва да се пазя. - Не... Ще те оставя жива и когато наистина приключа с теб ще те дам на организацията, там обичат да човъркат в такива като теб също колкото обичам и аз, но с различни доводи.

Отдръпнах се от тялото й и се приближих към стената с оръжията, не бях погледнал часовника но мисля, че трите минути бяха изтекли вече, можехме да започваме.
- Нека започваме, ще говориш ли доброволно?