Родителите й вярвали, че Краят всъщност е началото на Армагедон; че болестта и хаосът са били Божия замисъл, неговият начин да сложи край на човешката власт и да заличи цялото нечестие на Земята, като щади само истинските праведници. След като светът беше прочистен от зло, той трябваше да се превърне във вечен дом на човечеството, земен Рай, запазен за верните и послушните. Но Раят идваше дълго време. Докато небесните армии се бореха неуморно, за да сложат край на онова, което остана от човешкото управление, събранието и неговите членове се оттеглиха в църквата си в планината, където можеха да бъдат близо до Бога.

По-малките братя и сестри на Арелиан са родени в тази църква. Известно време свети Андреас служи като дом, училище и място за поклонение. Беше забранено да се допускат външни хора, тъй като старейшините вярваха, че могат да донесат морална корупция със себе си и да застрашат шансовете на всеки да бъде избран да обитава Рая, когато дойде времето. Някои протестираха срещу това - помощта на нуждаещите се беше една от най-важните ценности, проповядвана от Исус Христос. Тези хора бяха избегнати от старейшините и принудително изгонени от църквата.
Възможно ли е те да не са сред избраните малцина, които да се изкачат и управляват небесното Царство с Исус, нито им е било предопределено да живеят на Земята завинаги като безсмъртни, съвършени хора по начина, по който Бог е възнамерявал? Нечестивите и покварените не загиват завинаги, те се заклещват, някои развиват демонични способности.

Докато родителите й държат на вярата си за скъп живот, в крайна сметка Арелиан започна да негодува, защото нищо не беше както Библията казва. Бог, ако той дори съществуваше, не идваше да ги спаси. „Доверете се на бавната работа на Бог“, казваше баща й. Беше по-лесно, отколкото да се направи.

Колкото повече време минаваше, толкова по-очевидно ставаше, че светът не се превръща в Рая, описан в Библията. Сега в ранните си двадесет години госпожица Леду изпитваше криза на вярата.

През пролетта на 03 г. тя имаше поредица от видения в продължение на четири нощи, събуждайки се под звука на Божия глас, който я призоваваше извън църковните стени. Следвайки гласа отвън, Господ й говореше, каза й, че има още работа, която трябва да свърши на тази земя, и й показа поглед към Рая. Четвъртата нощ на Арелиан беше възложено да се присъедини към Благочестивите в източните части на това, което сега се наричаше Урса. Тя знаеше точно какво трябва да направи, но останалите членове на не бяха толкова лесно убедени от това, което им каза. Двете й любими сестри и шепа хора, с които е израснала, й вярваха.

Да остави майка си след себе си е второто най-трудно нещо, което някога е трябвало да направи в живота си.

На поклонението си в църквата „Свети Кристофър“ други се присъединиха по пътя и тя знаеше, че се очаква. Хората ги поканиха в домовете си и ги нахраниха, разпитвайки за виденията на Арелиа и за Божия план - по времето, когато стигнат до местоназначението си, тя вече не се изнервяше да говори пред тълпа. Винаги имаше кадифен език, който караше другите да се чувстват спокойно. Те напуснаха планината малка група от дванадесет души, но пристигнаха в Сейнт Кристофър с допълнителни петнадесет последователи. Там госпожица Леду и сестрите й също се събраха заедно със своя братовчед, човекът по радиото, който отговаряше за разпространението на тяхното поклонение.

Никога не е имало изрична дискусия за това как Арелиан да поеме отговорността, защото по всякакъв начин вече беше така. Повечето от Благочестивите, събрали се в Свети Кристофър, бяха изгубени, чувствайки се, че Бог ги е изоставил в тази пустош; Визията и ръководството на Леду им дадоха стабилност, надежда и цел и повечето нетърпеливи бяха да следват Евангелието й.


С нарастването на общността, размерите и връзката, нараства и нуждата да останеш под радара. Освен че се опитваха да живеят живота си без моралната поквара, която процъфтяваше в цялата Империя, те имаха мисия да изпълнят; мерзостите все още се скитаха безплатно, разпространявайки болести и пакости, и това беше бавен процес, който ги изтребва. Арелиан и братовчед й предприели стъпки, за да не се намесват външни хора в техните дела, но понякога хората им се сблъсквали с онези, които не споделят вярата им - не можело да се помогне. В началото Леду смяташе, че е най-добре да ги игнорира, когато е възможно, и да се бори, когато първата не е опция.

Появи се Фийби.Съпругът й бе починал заедно с останалата част от семейството, убит от чудовища. С нея тя имаше малко дете, дъщеря й Рут. Това не беше необичайна история и както при всичките й последователи, Арелиа направи всичко възможно, за да се увери, че жената и детето ще имат гладка интеграция в общността. Колкото повече време прекарваше с тях, толкова по-убедена ставаше, че срещата им е Божията воля. Фийби беше набожна, любопитна и изненадващо щедра за човек, оцелял навън по света толкова дълго време - и много хубав въпреки белезите си.

Беше вечер, когато Фийби седна пред огъня и изповяда една тайна - тайна, която тя каза, че е тежала силно на раменете й от пристигането й. Не знаейки как да постъпи, Леду заключи жената и детето в подземието. Във всеки случай истината щеше да излезе в крайна сметка и Лидерът трябваше да даде пример или неговите последователи със сигурност щяха да се обърнат срещу нея - Фийби беше точно това, от което се стремяха да избавят света: опетнени същества, криещи се пред очите на Бога сянка.
Слушането на писъка й, гледането как гори на кладата беше единственото най-трудното нещо, което някога е правила.