Той бе роден под щастлива звезда.
Трето от пет деца, той нито бе бебето в къщта, нито нагърбен с тежката задача да изгледа по-малките от него като по-големите си брат и сестра. Затова и се носеше по течението както сметне за добре.
От малък се падаше луда глава. При все това, той носеше неизмерима радост и смях в оскъдният им дом и бе лепилото крепящо семейството заедно. Всичко им вървеше по мед и масло.
Докато не изгоряха в огън и жупел, които подпалиха всичко наоколо. Третият син на Джейкъбс бе сигурен, че и той ще умре заедно с тях. Последното, което си спомняше преди да загуби съзнание бе нечий писък, болката по цялото му тяло и мириса на горящата му плът. Събуди се един месец след края на светът, какъвто той познаваше в останките от обора на малката им ферма и при обстойна проверка установи себе си жив, здрав и без нито една драскотина.
Спасил го бе рецесивният алел, спящ дълбоко сред останалите в генотипа му, който го класифицираше като един от Онези.
Мутант.
Но бе спасил само него.
Сам, без посока и без да разбира напълно какво му се бе случило той стана лесна плячка за хрътките на Организацията, където се сдоби с номер, наместо име и съдба, по-лоша и от това което не би пожелал и най-големият си враг. Понеже мутацията му се изразяваше в регенерация на тъкани и органи в екстремни мащаби, Джейкъбс бе раняван, отново и отново, по много и различни начини.Но дори и в тази "съдба", създадена с неговото същество наум,той не загуби дори и капчица от своят нестихващ оптимизъм и жизнелюбие. И това му се отплати богато щом бе спасен от Бунтовниците.
Присъедини се към каузата им и с готовност и радост вербуваше нови и нови членове. А усмивката не слизаше от лицето му по същия начин по който чашата му никога не бе празна. Пък ако някога се случеше и това, да не казваше Аксел Джейкъбс.