Детето на новия свят. Майка й често го повтаряше, усмихваше й се и я целуваше по челото. Разказваше й приказки, за отминалото време, а Елис копнееше да познава стария свят.

Майка й бе една от избраниците на Организацията. Професията й преди Края беше биохимик, което й осигури подслон и висок пост измежду редиците. Елис не беше планувана, но въпреки това бе решила да я роди, а връзките с тогавашните Лидери й помогнаха. Позволиха на жената да живее при тях, да работи за тях, но цената каква беше? Всичко имаше цена, а Мириам беше твърде наивна, за да го осъзнае докато е време.

Къде е татко?
Малката Бел не беше чувала нищо за баща си, но жената, която я гледаше често и разказваше приказки. Детето от там беше чуло думата и желаеше да разбере дали и тя има татко. Майка й игнорираше това питане, което беше задавано хиляди пъти на ден. Правеше се че не чува или пък има работа.

Далеч от събитията, които буквално се изменяха със секунди, детето живееше далеч от Организацията. Нямаше представа какво е отвън, защото вратите бяха винаги заключени, а прозорци - нямаше.

Честит Рожден Ден!
И преди Елис да духне свещичките, които бяха 9 на брой, нещо ги загаси. Няколко мъже влязоха навътре в стаята, а още няколко застанаха пред вратата. От нея се виждаше нещо непознато за детето.
-Сделката си е сделка.
Мириам машинално бе изстреляла ръце към дъщеря си, като я стискаше и криеше очите й. Плачеше.
-Хайде, дай ни детето. Имахме сделка, която сега трябва да откупиш.

Ирисите й се бяха забили право в лампата. Не мигаше, вече беше свикнала с нея. Пръстите й игриво се редуваха или пък рисуваха фигурки в металната маса. Колко рождени дни бяха минали до сега? И кой беше баща й? Не, не се питаше къде е майка й. Знаеше всичко. Беше дочула в коридора, в който за пореден път се луташе и криеше, но винаги я намираха. Тези, с престилките и маските си говореха един път. Майка й беше пожелала да я задържи, а сега се намираше тук, точно заради този избор.
Ако някой попиташе Елис, дали иска да бъде жива сега, отговорът нямаше да бъде положителен.
Заради живота, сега се намираше тук, упоявана, блъскана насила, удряна и всичко, което нямаше да бъде нормално в стария свят, или щеше?


-------------
-Слушайте сега, казвам ви, че там има дете, по дяволите! Нима ще оставите Организацията да се гаври с едно дете? Вие двамата да не сте побъркани, а?- от устните й вече течеше кръв, която беше в следствие на прехапването на устните. Яростта тресеше тялото й, крещеше и не й пукаше дали някой ще я чуе.
-Ти, отивай към Империята. Не мисли за това, още повече не си и помисляй да се замесваш в такива неща. Имаш ясно дадена задача. -кратка пауза -И престани да се възползваш от това, че сме приятели. Не можем да спасим всички, не сме светци.


8 часа по-късно.
Ръката й се уви около врата на охраната, като след няколко минути на борба пусна тялото му на земята. Можеше да умре тук, но това си заслужаваше. Горчивина в устата. Преглъщаше тежко. Въздухът тук бе все същият - с мирис и привкус на препарати. Белите стени объркваха ориентацията ти и ако се фокусиращ твърде много в тях е възможно да припаднеш.
Последната врата. Спомняше си още от преди и се надяваше да не е преместена от тук. Няколко неуспешни опита и най-накрая ключалката изщрака. Беше тъмно и докато се завърти и затвори Елис вече беше на крака, готова да вика.
-Штт, шт...-постави ръка на устата й. -Няма да те нараня. Ще те измъкна от тук. Помниш ли ме? И аз бях тук, срещали сме се. - и най-накрая усети как нещо трепна у нея. Не беше изпитвала такова чувство от години. Детето кимна, а очите му се промениха. Имаше нещо в тях, което я накара да махне ръка от устата й.
-Хайде, трябва да бъдеш много тиха, а когато някой се появи, трябва да се скриеш, нали? Това е игра. -неразбиране в погледа й, но ръката на детето се промуши в нейната. Това беше достатъчно на Атина да се увери, че Елис я е разбрала.

Всичко вървеше по план. Оставаше още съвсем малко, за да излязат от лабораторията. Част от охраната все още беше в безсъзнание, а другата част беше прегърната от агонията, която беше благодарение на илюзията.
Тъп звук. Тялото й се оттласна назад, а очите й започнаха да мижат. Ръката й пусна детето, нещо изкрещя. Не беше сигурна, но най-вероятно бе казала на Елис да бяга. Имаше викове, чуваше гласове, но все още не можеше да върне кондицията си.
-Нали ти казах, не прави нищо глупаво, а ти какво направи? Хайде. - някой й помогна да се изправи. Познаваше този глас.
-Къде е Елис?
-Добре е.

-----
Елис Бел беше спасила всички онази вечер. Беше ги излекувала и беше заслужила уважението на Бунтарите.