Луната, звездите, всичко това бе нещо, което не исках да пренебрегна, обичах самотата си, макар и да седях далеч от разпадащия се свят, предпочитах да седя на страна, но нима можех да го стория? Нима можех да го правя, нямах този избор. Никой не ми го даваше трябваше да избирам къде да съм, трябваше или да примиря глава, да я склоня или да застана срещу Империята. Нима имах такава сила? Нямах я за това и просто се подчинявах, скланях глава и правех онова, което се искаше от мен, до всяка една малка подробност. Не пропусках. Кръвта на невинните бе по моите ръце, а аз просто нямах избор. Заповедите си бяха заповедите, аз бях избрал този живот и това нямаше да се промени. Никой не можеше да оспори силата на империята, а и не се и опитваха, не и тези,  които бяха получили покрив над главите си. А аз бях един от тях. Миналото ми нямаше значение, живеех ден за ден и правех онова, което се искаше от мен, до деня, в който не срещнах нея... Единствената, срещу която не успях да вдигна ръка и да я лиша от безценния й живот, но до кога?? До кога можех да я опазя? До кога можех да я крия... не знаех.