Не съществуваше абсолютно нищо. Повечето биха използвали определение като „мъртвешки тихо“, за да изградят по-детайлно и достоверно колко точно неподвижно бе всичко и как не съществуваше нищо, което да загатне дори за някакво минимално съществуване от по-прост организъм. Нищо не беше останало в ума ѝ след нейния гняв и единственото, което пребъдваше бе тишината придружена с нещо, което за всеки друг би се усетило като ледена жестока милувка, ала за нея бе просто приятно раздвижване из мъртвата пустиня, която ѝ се налагаше да наблюдава с най-сетне стихващ интерес. Винаги ставаше така – след неповторимия ентусиазъм, единственото, което оставаше в крайна сметка бе скуката, отегчението и раздразнението, защото липсваше каквато и да е различност във финалния резултат. Независимо как започваше всичко или как изглеждаше в средата, краят винаги биваше един и същ, а на нея ѝ бе омръзнало от горчивия вкус, който се появяваше в устата ѝ. Може би това значеше, че трябваше да направи нещо, за да успее да се контролира и да опита да наложи някакъв контрол над самата себе си, за да може… да усети нещо различно. Трябваше да се научи на по-голямо изкуство в унищожаването, за да може да долови отново нотката на истинско удоволствие, което бе изпитала много, много отдавна, когато го бе направила за първи път.


Собственият ѝ глас бе единственото, което чуваше в продължение на… много време. Не бяха дни, нито седмици. Не вярваше, че някога отново щеше да успее да проследи времето по правилния начин, защото тъмнината не се интересуваше от подобни незначителни събития. Тъмнината беше вечна и всеобхватна. Бе онази, която щеше да съществува винаги, дори когато времето бе просто избледняващ спомен в хронологията на живота. Тъмнината и гласът ѝ, който не можеше да донесе никаква утеха за нея, но можеше да бъде нещото, което да запази умът ѝ цял. А също така, когато нещо бе достатъчно упорито, то добиваше сила, която се отплащаше за хилядите часове в тъмнина и тихи мелодии. Защото, за разлика от тъмнината, мелодията можеше да се чуе. Все някога, когато тя успееше да премине онези бариери, които ръцете и тялото ѝ не можеха. А когато това се случеше…
Вратата на вечния ѝ затвор най-сетне се открехна, а след това се отвори и още по-широко, допускайки противоположното на тъмнината най-сетне да навлезе в непрогледните дълбини, които се бяха превърнали в неин затвор и убежище в продължение на болезнено дълго време. Време, което бе способно да превърне всеки човек в чудовище. Ала бе успяла. Посвещението бе свършило. Най-сетне се бе превърнала в това, за което бе обучавана цял живот. И бе победила.
И сега гласът ѝ най-сетне можеше да направи онова, което за много дълго време единствено бе съществувало в ума. Можеше да закрещи.

- не помни родителите си, нито къде точно е родена; първите ѝ спомени са за подземен бункер и пареща болка идваща от изгорените ѝ детски ръце;
- израства скрита от света под наставлението на мъж, който отказва да отговори на вечните ѝ въпроси къде са истинските ѝ родители; никога не научава истинското му име, а единственото, което знае за него е, че е добър в това което прави... а какво е то? да превръща същества като нея в чудовища;
- прекарва първите си 14 години при него; години, които прекарва в изучаване на историята на света такъв какъвто е бил преди, в изучаване на математика и стратегия, отрови и лекове, бойни умения и хитрост на ума;
- когато приключва онова, което той нарича "посвещение" ѝ е позволено да покаже лицето си пред света; или поне това лице, което той ѝ е дал;
- впоследствие разбира, че е мъж на някой от високопоставените постове в Империята, защото успява да ѝ даде живот, който по принцип не би могла да притежава; но от първия ден, в който престъпва прага и влиза в леговището на лъва, защивявайки лъжлив живот, Линет знае, че една грешна стъпка... и този път няма да има кой да я спаси от собствения ѝ огън;
- години по-късно тя е една от малкото, които нямат приятели, единствено удобни познати; мнозина я смятат просто за странна заради това което върши - преследва и убива хора; хора като нея, различни; има ли угризения за това? а има ли наистина значение, след като нейният живот остава в безопасност?